Някъде далеч, отвъд планините, лежи мойто Злато заровено,
от материално и низко останало непокътнато,
по-скъпо от всички пари на света, То бе светлината на дните отровени,
в които на земята пленяваше ме самотата,
и само мрак и несигурност запълваха мислите ми.
В залеза на дните, мисълта ми за Него бе и красива, и тъжна,
поради туй, че оставаше в далечния край на тъжната бездна
от несполуки, неуспехи и грозни падения.
Далечно остана ми То в красивите спомени,
завръщащи се в нощи поробени
на задачи несвършени и на стремежи несподелени.
От светлинка в мрака превърна се То в сив контур
на моя опит несполучлив да не вадя оръжието от кафявия кобур.
То адски мило ми е и не бих Го заменил за ничие благо,
защото за Него живота си дадох и мъка пролях,
в самотните дни по пътя трънлив,
аз дадох Му всичко и останах милостив.
Ала пистолетът ми гръмна! Него убих ли
или просто се чудих - останах ли жив
по пътя на тъмната безизходна гора,
застанала на прага на жадуваната зора,
която остана си заклещена в мен,
в спомена за вековния дъб със златна кора.
Този тъмен портрет на моя вечно неспящ противник проклет,
преследвал ме във всеки момент и изниквал в моменти неканен,
жадуващ да оплете краката ми в плет и заробен в убийствен обет
на обещание да се скитам несигурен и клет,
в дни на наситена, пълна със мерзост плява и гнет.
Той силен е и се бори непрестанно със мен,
да застане на пътя ми, да оплете мислите в плен.
Опита се да се намърда на място несвое,
ума атакува, за да вземе нещо несподелено.
Прокуди ме от място свещено,
на спомени, идеали и мисли просветени.
Постави ръка върху богатства несметни,
натрупани със сила, мъдрост и усилия човешки.
А мене запрати по път широк и безцелен,
на калдъръм висок, с камъни стари, безбройни,
донесени от приливи на реки неспокойни,
в които строени изтичат се спомени за моменти недостойни.
И така години наред, остана си Той крал на богатство,
а аз със погледа блед, борих се да открия границите на старото кралство,
в което аз и Той бяхме едно и трупахме Златото на нашето познанство.
Тогава Той не беше дракон с грива от огън и кръв,
а беше до мен, поощряваше ме, бе сред чудаците пръв.
Той и То обаче остават си едно,
мечта, идеал и злато, което аз искам обратно,
отново в мен да се вселят и да не остават в незнайно място,
различно, в което помежду си да си пречат взаимно.
Някъде далеч отвъд планините лежи моето Злато заровено,
някъде на хоризонта издига се Той, мръсникът проклет,
някъде в спомените ми това богатство бе от мен утаено,
някъде в пустошта Той настани се във мен.
Рогът зазвънява отново във домена на нощта,
а аз отново се скитам и прекроявам силата и мощта.
Тази мощ, със която отново
ще открия богатството си неприкосновено -
на никого не го давам, то остава си мое -
и макар от погледи алчни то да бъде доловено,
аз ще го върна на мястото, превърнало се във усое.
И тогава планините ще са в далечината,
а Златото ще е в ръцете ми,
Той ще бъде пак в мен, но не като злодей,
а като спомен за това, че Златото,
което е в теб, не бива да оставяш
във ръцете на живота проклет.
четвъртък, 14 март 2013 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)