Noname

В настроение: ashamed


Извървях този дълъг път, преминах през тази планина и отново имам чувството, че съм в равнините. Понякога подухва свеж бриз от постигнатото, но не е бурята, за която мечтаем като малки - която ще отвее всичкото зло и която ще ни остави само с най-хубавото. Извървях пътя си стъпка по стъпка, премервах всяка една стрелба, всеки един ход и давах всичко от себе си, за да постигна целта си, за да стигна до края.

Търпях в името на идеята и си затварях очите пред много неща. Разделих се и с много хора, разделих се и с много навици, придобих нови. Оглеждах се за силните на деня и намирах себе си постоянно. На сцената бяхме аз и егото. Опитвах се и възставах срещу всичко, всекикого и себе си. Така се получи. И всичко стана, но отмина. Както се редуват сезоните. От зима към пролет, от пролет към лято. И толкова. Половин година и няколко месеца. Няколко опита и много усилия. Много напрежение и само една цел. Две оценки и една специалност. И толкова.

Ама не е зле. Другите да се чудят къде е пътя, а ти на неораното казваш път. На сивите и тежки дни казваш надежда. А надеждата да не изпускаш и да превръщаш в шанс. Шансът да не пропиляваш и да пазиш гърба си. Гърбът ти да е покрит, а душата ти да е чиста. И устремена. И с устрем да не спираш, и с упование да не се отказваш. Да се молиш и да вярваш. Да цениш и да не пропускаш. Да обичаш и да бъдеш силен. Да надрастваш и да основаваш. Да не пропускаш важните моменти и да оценяваш дребните детайли. Да се вглеждаш и да вникваш. Да разбираш и да се опитваш да осъзнаваш.

Да се учиш, да достигаш, да гледаш. Да чуваш, а не да слушаш. Да достигаш и да не спираш. Когато препятствията са много, лекомислието погубва, а лудостта води. Несъответствия и най-близката ти приятелка - вътрешната драма. Чудя се и се суетя, а защо, когато сам мога да се улеснявам. Ала никога не го правя. Винаги може и по-лесно, а вече не можеш дори да го избереш. Вече гоня дивото, защото болката ме прави жив. А самотата ме бута. И когато духът и волята ти са поставени под въпрос, тогава стигаш до себе си.

Едва осъзнаваш каква сила е заложена в теб. А после я отприщваш. Плъзгаш я по повърхността и надигаш глава, за да видиш какви висоти е изкачила. Очертаваш границите и започваш да насочваш. Контролираш положението и натискаш още и още, защото гаранция няма. Нула. Никой не ти е обещавал нищо. Нищо и не ти се полага. Оставаш сам със себе си. С онова, което можеш и с онова, което можеш да дадеш на света. На себе си. Да демонстрираш уменията си, да си дадеш отговори. Да се изправиш пред заветния час и да не се пречупиш. Да очакваш. Но и да даваш. Да покажеш. Да надрастнеш още веднъж. Да прекрачиш прага. Да вземеш онова, за което си тръгнал. Да сграбчиш онова, за което си се борил.

Моментът, след който следва празнота. Заветната точка след която не те чака нищо. Кулминацията. Върхът. Постижението. Краят. Защото всичко си има край. Началото вече е било отдавна и изживените мигове са много, и дори и тях вече не можеш да опишеш. Да се луташ и отново да търсиш себе си. Да се допитваш. Да се надяваш. Да се молиш. И да си същият.

Вътре в себе си. Дълбоко в онова, което ще те представи пред света след време. Защото времето оценява. Постиженията и материалната страна са до момент. А на финала всички свидетелстваме с онова вътре, което ни кара да вярваме и да продължаваме напред. Което кара и другите да ни следват, а ние да продължим да преследваме. Мечтите. Защото те ни карат да бъдем живи. Защото трябва да ги търсим. Всеки ден.