You can't hide, you can't run

Има моменти, в които искаш да избягаш. От проблемите, от ежедневието, от злобата и др. Бягайки обаче, бягаш от не кой да е, а от самия себе си. Аз не искам да бягам от себе си. Аз не искам и да ме мързи, но винаги си отивам в един затворен свят на безгрижие. Това си е едно мое пространство, в което нямам задължения и няма кой да ми държи сметка.

Не казвам, че е зле. Всеки трябва да си има места, пространства, измерения, в които да бяга. Това е жизнено необходимо за запазването на баланса вътре в теб. Проблемът е, ако се застоиш по-дълго. Когато безгрижието започне да ти харесва. Скатаваш се. Търсиш си оправдания и ги намираш. Несъзнателно затъваш.

Човек бяга в своите пространства след като е свалил някакъв товар от раменете си. Чувстваш се добре, чувстваш се голям и си взимаш почивка. А "почивка" няма. Борбата е всеки ден. И докато се наслаждаваш на предишни постижения, други си отварят пътя към победата. Правилата на играта са жестоки и не ти позволяват да се отпускаш.

Предполагам, че Dilated Peoples в крайна сметка са прави - You can't hide, you can't run.